И ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА МРАМОРНИТЕ ПЛОЧИ С ИЗОБРАЖЕНИЯ ОТ РАЗЛОГ – МЕСТНОСТТА СТОЛОВАТЕЦ – СЛЕД БЛИЗО 40 ГОДИНИ
Илия Тантилов – уредник в Исторически музей-Разлог
Годината е 1957 - пролетта. Нашият съгражданин Костадин Дивчев, вече покойник, но и досега е считан за най-добрия български скулптор-анималист, се разхождал из квартал Вароше и видял голямата плоча, подпряна на оградата на къщата на Атанас Астин. Явно за късмет е била обърната с изображенията към улицата, за да ги види окото на художника. Повечето от бронзовите скулптури на животни из градинките на Разлог са на Дивчев /глиган, козел, лебед, единият от лъвовете, а имаше и сърна и видра/ и това е една от забележителностите в нашите паркове. Научава от бай Атанас, че плочата е била дълги години на междата на нивата на Илия Радушин. Вече нивата е обща в ТКЗС, собственикът не си е прибрал плочата, а той минал и я харесал за мост над вадата пред къщата си – да минава по нея с каруцата, натоварил я в нея сам, докарал я и я разтоварил сам без да я повреди.
Художникът уведомил властите, а градският музей бил вече почти готов, дали му каруца и я докарали в двора на музея с работещия тук Георги Мишков. Пак за късмет експозицията на музея се прави от известния художник Тачо Танев, завършил образованието си в Германия и специализирал именно в символите. Той прерисува плочата, проучва профилите на вдълбаванията, техниката на изработка, размерите й, заснема я. За повече няма време, защото изложбата трябва да стане готова за 2 юни, когато се открива Къща-музей „Никола Парапунов". Публикува статия под заглавие „Плочата от Разлог" в кн. 3 на списание „Паметници на културата и музеите" от 1957 г. Както се казва – занимавал се е с каквото не му е работа, ама сме се прочули. Междувременно властите тук разследват случая. Става ясно, че от същото място, където имало руини – основи на каменни зидове, са събирали камъни за къщите си освен собственика още и Любен Матеев и Иван Чилев. У втория намират средната плоча и я докарват в двора на музея. Сигурно тя става повод Тачо Танев да дойде през 1958 г. отново и да проучи плочите по-подробно, да им снеме графитни отпечатъци. Интересът е предизвикан и тук пристига Тодор Герасимов от Института по археология към БАН. Проучва плочите и публикува статия „Следи от келтите в Разложкото поле" в „Известия на Археологическия институт", том 15 от 1962 г. В нея вече присъства и средната плоча, а става ясно, че е видял и заснел находки от с. Баня от 1959 г. – значи е идвал след тая година. По това време в нашата наука са „на мода" келтите – търсят се следи от пребиваването им по нашите земи за близо 60 г. Дори част от тях си правят държава със столица Тиле, но не ги намират. Коментира в негативен план изводите на Тачо Танев и го предизвиква за нова публикация. Тя е със заглавие „Отново за плочите от Разлог" в сп. „Музеи и паметници на културата", кн.1 от 1965 г. В статията отговаря на Т. Герасимов и прави връзка на тия изображения с микенската и оттам с египетската традиция като посоката на разпространение е именно оттук към Египет, заради доукрасяването и стилизирането им. Тукашните плочи са изработени сравнително грубо, но „с уверена ръка", предполага, че са вдълбани с метален резец. Плочите са заведени в старите книги на музея от новия уредник Иван Каркелев.
Поради предизвикания значителен интерес в научните кръгове в 1973 г. са организирани теренни археологически проучвания на Столоватец под ръководството на к. и. н. Горанка Тончева от Института по тракология към БАН. Целта е да се помогне за датирането на плочите. Иван Каркелев пуска дописка за това във в."Пиринско дело", брой 170 от 22 юли 1973 г. , където съобщава, че са започнати на 18 юли и са първите археологически разкопки в тоя край. За около две седмици с група ученици са разкрити основи на сграда от суха каменна зидария с размери 10 на 12 метра и ориентирана север-юг, в които основи като камък в зида е намерена и малката плоча. В дневника на разкопките два поредни дни Горанка Тончева описва особен заоблен нарочно в единия край камък, но после /след намиране на малката плоча/ го пренебрегва. Като пълнеж в зида са намерени още малки плющици от мрамор със същите символи и са донесени в музея заедно с малката плоча. Това става след едномесечно прекъсване на разкопките – едва на 28 и 29 септември. Всички се надяват, че при продължаването на разкопките на следващата година ще намерят още такива, но в последния момент до южния зид отвътре на сградата излиза скелет, който ще провали всичко. Погребението е плитко – на 5 – 10 см, ориентирано с главата на запад и вероятно при оран лицевата страна на черепа е разтрошена. Смрачава се и не достига светлина за заснемането му. Археоложката все пак прави няколко снимки за документиране, но оставя на Каркелев да го заснеме при по-добра светлина и да го прибере, а тя заминава на разкопки в Белоградец, Варненско. Нашият уредник заснема и прибира скелета на 31 септември, а малко след това всичко се преобръща с главата надолу.
Горанка Тончева описва случилото се една година по-късно в своя публикация в бр. 10 на сп. „Космос" от 1974 г. под заглавие „Тайната на Столоватец". С голяма изненада вижда няколко дни след заминаването си за Белоградец в столични вестници, че на Столоватец край Разлог е намерено погребение на циклоп. Свързва се веднага с Иван Каркелев и научава, че когато прибирал черепа, при обръщането му го заснел и от обратната страна, където отвора за гръбначния стълб му се сторил като очна кухина на циклоп. Минал през музея кореспондентът на БТА в Благоевград и той му споделил идеята, оня я подхванал и се появила в софийските вестници, а чрез БТА – и в чужбина. Тя му казва да публикува веднага опровержение, но вече е късно. Така гръмва голям международен скандал за цялата българска археология и чудесното начало на археологическите проучвания тук свършва.
Та чак до 2007 г., когато се започнаха разкопки на Писаната църква. Горанка Тончева не е отчела разкопките, а тази статия с обяснения за случилото се се явява всъщност отчет. Тя говори за рехав културен пласт на мястото на разкопките, но основите на каменните зидове са стъпили на слой с керамика от 6. в. пр. н. е. и така отхвърля версията за келтите, които са били по нашите земи три века по-късно. Преразказва мита за това, че траките са смятали дето слънцето през деня се придвижва на слънчева ладия, а вечерта се прекачва на нощна такава, за да мине от другата страна на земята и да изгрее отново от изток. Тая податка може да ни послужи при тълкуване на изображенията на голямата плоча. Става ясно, че стелите и фрагментите с тия изображения са ползвани в зида и въобще за по-късна вторична постройка. Голямата плоча е намерена там от Илия Радушин обърната с изображенията надолу – вероятно като подова настилка. Едва ли нови разкопки на мястото могат да датират плочите, защото виждаме, че Атанас Астин е успял сам да натовари на каруцата от междата голямата плоча, а тя тежи сигурно няколко тона и да си я докара пред къщата на километри. Може да са докарани отвсякъде – знаели са чалъми за товарене и пренасяне на невероятни тежести с тия каруци. Имаме снимки в музея от водните чаркове, пред които са спрели каруци с по три мурови 20 м дълги дебели трупи, докарани от над 2 х. м надморска височина. Все пак не всичко е изгубено. Науката се развива и вече има признат метод, който изучава изотопите на радия в камъка. Сравнително евтина машинка може да изследва проби от вътрешността на камъка, от необработената повърхност на плочата и от дъното на вдълбаванията. Така може да определи с точност до десетилетие кога са изработени плочите, т. е. откога са огрявани от слънцето, защото слънчевото радиоактивно излъчване е относително постоянно. Един чужденец вече няколко години изучава Мадарския конник и надписите около него по тоя метод. Да се надяваме, че ще дойде ред и на нашите плочи.
Голямата и малката плоча са закарани в Националния исторически музей през 1978 г. с акт 98 уж за някаква изложба и сега са в Резиденция Бояна – в Националния историчиески музей. Средната плоча са оставили в нашия музей, за да има и тука нещо. При нас са и дребните плющички с подобни вдълбавания.
Изображенията на нашите плочи са наречени в науката пиктограми, т. е. знак – понятие, действие, предмет, обект и т. н. Нарекли са ги така, защото европейската наука ги открива най-напред в Западна Европа като част от културата на келтското племе пикти, които пък са ги занесли там от Балканите след 3. в. пр. н. е. За да възстановим историческата справедливост, ще ги наричам тракограми. От 2006 до 2009 г. излязоха 4 книги с общо заглавие „Тракийското писмо декодирано" от наш учен Стефан Гайд/арски/ от Пловдив, който работеше в Калифорния и е съучредител на Институт по трансцедентни науки там. В тях защитава идеята, че египетските йероглифи са тракийско писмо. В аналите на египтяните е записано, че писмеността им е дадена от задморските народи от север в 3 100 г. пр. н. е., а по това време траките са смятани за „таласократори" – владетели /превъзхождащи/ на моретата. Ето, че се потвърждава мнението на Тачо Танев, че тия знаци са отишли оттука натам и постепенно са стилизирани. И ще допълним – те са създадени при нас и преподавани на останалия свят. В тия книги авторът дава като справочен материал част от международно утвърденото тълкувание на тия йероглифи, които ми помогнаха да разбера, че на нашите плочи има текст и ги използвам като илюстрации тук. Ще приложа и наши етнографски материали, в които са запазени тракограми чак до 20. в. и то със значението им.
Започваме с голямата плоча, на която има човешка фигура и заради нея няма спор как е била изправена. По правилата на египетското четмо четем в посоката, към която е обърнат знака – наше дясно – наляво. Зигзагът обикновено се изписва хоризонтално и означава предлог „на", но тук е вертикален и значи го следваме, за да ни отведе до следващия тракограм – байрачето, което значи „бог". Вляво до него е закът за „храм", следва човешката фигура, която значи „молитва, хваление". Той ни прехвърля към змията, която значи „магически, божествени слова" и е обгърнала слънцето – бог. Под определен ъгъл на осветяване като чели през змията минава зигзаг, който минава и над слънцето и го затваря в кръг. Получава се следният текст: „На бога храм за молитва и хваление за оплождане с магически, божествени слова към бога слънце".
От брадичката или устата на човека тръгва линия, която по вдигнатата ръка се вплита в охлювиците над човека и загатва за способността на този цар-бог с молитви и заклинания да задвижи изменчивото, женското в природата, водата, стихиите. Някои виждат тук лък и стрела, но мисля, че грешат. На Т. Герасимов му прави впечатление, че изображенията зад човека са сякаш сбутани там, а те нарочно са направени така, за да ни покажат тяхната представа за духовната структура на човека. Знакът за бог и храм е долепен за главата, където е мястото на светия дух в човека, затова и са погребвали мъртвите с глава на север, където на Полярната звезда е домът на Светия дух. Най-рано са свещенодействали, принасяйки дарове в черепи, а после в глинени гърнета и после са ги чупили, затова и фрагмент от счупено гърне се нарича чиреп. Коренът „гър" се ползва за наименоване на отделни части от тялото. Ако си представим главата като обърнато гърне, то следваме гърлото, гърдите, гърба и т. н. В отворения въриант думата я има и в гръм, а още и в Тан-гра. Сигурно от тази представа идват изрази като „Да му уври главата", т. е. „Да му дойде акълът". При руснаците е: „Ему кателок варит, а в твоем голове – ветер дует". Пак при тях наричат главата и „чанка". Чановете са друга символна трансформация на представата за глава – като обърната чаша-кана, която ни води към чашата на Крум. Преди някой да е възкликнал, че това е дивашки азиатски обичай, ще припомня библейския двубой на Давид и Голиат, при който победителят взима за себе си именно тоя трофей от победения. В началото са носили отрязаните глави на враг на седлото на коня, както е представено на каната от Сент Миклош, а после са ги заменили със звънци на колана /обърнати чаши/, от които са пили вино. Такива звънци са закачвани на колана на този войн, който е убил равен на него по достойнство и чин или по-висш, т. е. като орден. Когато за първи път Тервел влиза в Константинопол, неговите гвардейци са били „накачили звонците" и това предизвикало присмех у жителите. После разбрали какви са тия звънци и при следващите му влизания изобщо не им е било смешно. Затова и Крум си е направил чаша именно от черепа на Никифор, защото е победил в битка и убил равен на себе си по достойнство . Затова и в нашите традиции с вино от звънец се захранват именно малките момчета, - за да израснат победители.
Изложих този мой разказ на Георг Краев след представянето на книга на Бойка Асиова с неин разказ на темата за звънците. Той се съгласи и ме подсети, че и джурата вътре в звънеца е с такава форма и вероятно това е другата, малката главичка на победения, мъжкото му достойнство. Така героят е взимал едновременно и духа на победения, и мъжката му потентност и сила.
Звънците носят достойнството и на нашите кукери на Нова година, а не кожите. Седемте кози кожи пресъздават митът за разчленяването на Дионис-Загрей от титаните и след карнавала са били разшивани и закопавани в четирите посоки. Тоя ритуал е описан в гръцки източници за „белия тракийски кукер" още преди Новата ера. Тия седем козела са били жертвоприношението на Дий, както е истинското име на тракийския бог и то се пази в българския език. Когато нашенецът яхне коня, казва: „Дий", т. е. „Боже!" – къса молитва. В нашата котловина са живели траки с името ДИИ – божествени. Към това е прибавено ОН – „светлина", следва гръцката наставка ИС и се получава Дийонис, към това римляните прибавили и своята наставка УС и от Дий се получило Дийонисиус. Мит е разказ за боговете, а обратното Тим е едно от названията за бог. Тимбехе е главен бог в Индонезийската островна култура, но и ние в детинския език наричаме малката главица на детето тимбица. Нека отново се върнем на плочата.
На гърдите на човека има змиевидно изображение – молитва, сърцето, вярата, отец. То е отграничено отгоре и отдолу с по една права линия и малки резки от двете страни, които отвеждат нагоре и надолу, т. е. по цялото тяло.
Фалосът значи „оплождане", но и син и така се сглобява троицата в човешкото тяло – Син, Отец, Свети дух – фалос, сърце, глава. Онази линия, която минава през чатала, напомня знак „омега" – слово. Така се получава още един текст в човешката фигура отдолу нагоре, както е и изобразена – устремена нагоре: „Слово за оплождане с магически хваления към бога". Над човека спиралите означават вода, женско, изменчиво начало или край на нещата, стихиите. В тях ни е представена водата в трите сезона, в които е жива – пролет – вляво и с клиновидни изображения нагоре. Стигат до неправилен зигзаг, който в нашите глинени съдове е около гърлото и представляват облаците, долното небе. После вляво отграничена се спуска единична охлювица – лятото, когато водата е най-малко и е центрирана върху слънцето, когато по представите на траките става оплождането на земята, а по народния ни календар – Еньовден. Двойната охлювица вляво, съединена с допълнителни линии, е водата есен, когато бавно, обилно и напоително потъва в земята, за да замръзне през зимата. Онова празно пространство вляво от змията представя водата през зимата, когато е мъртва, та плочата не е недовършена, както мисли Тачо Танев, защото празното място му нарушава естетическото усещане за симетрия като художник. В своята статия Горанка Тончева говори за представата на траките, че слънцето всяка сутрин се качва на слънчева ладия и плува по небето, а вечер се прекачва на нощна такава. От китайски източници се знае, че хунският владетел е бил длъжен да посреща слънцето сутрин и да го изпраща вечер като задължение на син към баща. Тракийските царе също са се представяли пред гърците като синове на Слънцето – за почуда на тия гърци, които не са имали представа за какво става въпрос.
Мисля, че тук ни е представен ритуал, при който тракийският цар извежда слънцето на дневната му ладия. Допускам, че подобно на дневното и нощното слънце, са имали сходна представа и за лятното и зимното слънце, като първото е всъщност и оплождащо.
Има още една подробност – малките охлювици пред фалоса също изобразяват течност, но семенна. Не е пикня като се има пред вид „тургурното" състояние на фалоса, както е описан в музейните книги. Знае се, че египетският фараон, след прилива на Нил, е излизал на сал със свитата си и жреци на средата на реката и е еякулирал в нея, а така, като син божи и божи наместник на земята, е бил длъжен да подпомогне оплождането и плодородието на земята. Тук ни е представен и този ритуал.
В размера на голямата и средната плоча има и друга разгадка – схващали са себе си като създадени по космични пропорции. Голямата плоча е висока 175 см, колкото изправен човек, а средната плоча представя коленичил за молитва мъж,- ако схващаме слънцето като главата му, то фалосът си идва съвсем на точното място в човешката структура.
Средната плоча трябва да стои именно така, както я разглежда и Тачо Танев, защото в това положение е още и машинка за плодородие. Отгоре е знакът за Бог-Слънце, отдолу охлювиците в 3 реда отново представят водата в трите сезона, в които е жива – отдясно е пролетта с три спирали, в средата са само две – лятото, когато водата е най-малко и точно на мястото на третата спирала идва фалосът, за да покаже, че тогава става оплождането. Вляво е есенната вода, а под нея се вижда знак, който тълкуват като „наистина", но мисля, че е по-скоро познатото ни „амин", което буквално значи „Роди небе!" или „Дай, Боже!", както го знаем българите. Надписът казва: „Слънцето, с дъжда и водата, опложда земята, амин.", но, ако му се придаде молитвен характер като за храм, то може да звучи и така: „Боже-Слънце, слез с дъжда и водата и оплоди земята! Амин!".
Сега за машинката. В средата на знака за слънцето има издълбан улей, в който, като се излее вода бавно и напоително, тя се разлива по средните две охлювици и минава през фалоса, за да стигне в земята. Под улея има оставена в тази посока задигната повърхност, върху която са направени спиралите, за да отведе водата в точната посока. Правил съм този експеримент много пъти и ви казвам, че работи. Знае се, че в Египет са ползвали каменни амулети с магична цел. На амулета е изписван магичен текст за здраве обикновено. Изливали са вода по амулета над паница, в която се събирала течността. Считало се, че като минава водата по знаците те са прочетени и магията е направена. Дори неграмотен така може да прочете молитва за здраве. Болният изпива водата от паницата и е излекуван, магията е направена. В случая нашата плоча е един голям такъв амулет с машинка за излияние. Земята изпива водата и магията за плодородие е направена.
Малката плоча е намерена в такъв контекст като елемент от вторичен зид. Пред нея се вижда друг камък с форма на фалос, за който Горанка Тончева пише предходни два дни, че е нарочно заоблен и обработен в единия край, а после го пренебрегва. Ето как изглежда камъкът от лицевата му страна.
Това е основен символ в тия знаци и в първичните религиолзи практики. Осмисляли са процесът на оплождане и раждане спрямо себе си, както става при хората и не е представлявал повод за хихикане. Сегашните религии са твърде свенливи по тия въпроси и са вложили дори смисъл на изначална греховност на този процес, за него говорят шепрешком и се подсмихват съучастнически.
Мисля, че двата камъка са били част от подобие на пещерата утроба край Кърджали, но някъде на друго място. Били са разположени така, че на определен ден слънцето при изгрев със сянката на фалоса да покрие малката плоча, защото тя представлява вулва и знак за плодородие. Този знак дълго не е бил идентифициран в египетската писменост и се е превърнал в знак Х за неизвестното в математиката.
В стилизиран вариант го намираме на точното място върху глинени идоли на земята-майка от нашите земи /4. в. пр. н. е./, а го има и в българските обредни хлябове, почти същото изображение означава точно плодородие, но именно на деца. Когато Димитър Маринов в края на 19. и началото на 20. в. пита бабите какво именно представлява, то те му отговарят, че изобразява мъж и жена преплетени. Това са и т. нар. „кръстачки" по женските престилки.
Личи, че и двата камъка са необработени от единия край и именно с тази част са били забити в земята. Излиза, че малката плоча в НИМ е обърната обратно, а триъгълниците са били отгоре и са сочели към земята и над нея.
Възможна е и още една версия за появата на тия плочи в Разложко. Знае се, че египетски фараон е идвал на поход до Балканите през 19. век пр. н. е. Допускам, че е дошъл на поклонение в най-свещената за древността планина Мару, днес Пирин. Има вероятност да е белязал крайната точка на похода си с едно светилище в Разложката котловина.
Като завършек ще кажа, че не се правя на египтолог, а искам да обърна внимание на египтолозите върху тия плочи, защото вероятно крият още много тайни и разгадки. Да приемем този материал като опит за краеведско изследване на плочите с известни странични забежки.
Илия Тантилов – уредник в Исторически музей-Разлог